Заспиваш, и вместо обичайните улици сънуваш къща — огромна, древна, с фасада, чиито прозорци приличат на очи. Никой не те е канил там, но краката ти сами намират стъпалата, а вратата се отваря без скърцане, сякаш отдавна те е чакала. Вътре мирише на нещо едновременно познато и чуждо — смесица от хляб от детството и влагата на мазета, в които никога не си била.
Коридорите се простират безкрайно. Светлината е бледа, сякаш самият въздух е уморен. И тогава усещаш, че къщата е жива — стените ѝ дишат, пулсират, а някъде в дълбините ѝ тупти сърце. Всяка врата те вика, и зад всяка те чака някой.
Първият, който те посреща, е Егото. То седи в зала, облечено с медали и ключове. На масата пред него лежат свитъци: „Клетва“, „Обещание“, „Доказателство“. Гласът му е нисък и бавен: „Подпиши. Докажи, че струваш нещо.“ Протягаш ръка към перото и виждаш — мастилото е ръжда, която разяжда хартията. Домът се усмихва на слабостта ти.
Продължаваш напред. Въздухът става лепкав — това е дъхът на Емоциите. На тавана се люлее махало, разделящо пространството на две: от едната страна — смехът, от другата — болката. Хората около теб крещят, и изведнъж ти самата започваш да крещиш по-силно от всички. Махалото докосва гърдите ти и ти се струва, че самата стая диша сълзите ти.
Коридорът се превръща в галерия от огледала. Това е Джи. Виждаш себе си в стотици отражения — като дете, като старица, като чужденка. Всяко огледало шепти: „Това си истинската ти.“ Протягаш ръка, но отражението се разпада на прах. Коридорът ехти от гласа на твоите неизпълнени роли.
От ъгъла се носи миризмата на топъл хляб, стара прах и мазе. Това е Далакът. Той ти подава кошница: „Тук е безопасно. Тук е познато.“ И ти почти вярваш, но въздухът се сгъстява, натежава, и разбираш, че това не е свежест — а задух, който къщата се страхува да изпусне навън.
На горния етаж е библиотеката на Аджна. Книгите растат направо от стените, а страниците се отварят сами и спорят помежду си. „Това е истината!“ — вика едната. „Не, това е!“ — възразява другата. Притискаш към гърдите си първата книга, която ти попадне, но буквите се разпръскват и се превръщат в нови догми.
В ъгъла седи дете с огромни очи — това е Главата. Пред нея лежи тесте карти, които тя хвърля във въздуха: „Ами ако? Ами ако? А защо?“ Картите те удрят по лицето, ръцете и гърдите. Опитваш се да ги хванеш, но дланите ти вече са в кръв, а детето се смее и хвърля нови.
Подът под краката ти започва да трепери — това е Коренът. Къщата се превръща в гара. Огромни часовници бият всяка секунда, пара изригва от тръбите, хората тичат към влаковете. „По-бързо! Още по-бързо!“ — крещят стените. Ти се втурваш напред, но билетът в ръцете ти е празен.
В мазето седи Сакралът. Пред него се издигат планини от чували. Той ти подава един: „Вдигни го.“ Вземаш го — и той изчезва. Втори, трети — и отново празнота. Чувалите са безкрайни, а той се смее: „Слаба си. Опитай още.“
И най-накрая — кулата на Гърлото. Прожекторите светват, но залата е празна. Гърлото пее, вика, разказва вицове. Думите се сипят на пода и се превръщат в пепел. То млъква само когато го погледнеш направо. Но щом се обърнеш — отново се сипе пепел.
Разбираш, че това не са стаи, а тяло. Домът е самото Фалшиво „Аз“. Сърцето му е Егото, дишането — Емоциите, коридорите — Джи, миризмите — Далакът, библиотеката — Аджна, очите — Главата, основата — Коренът, мускулите — Сакралът, а кулата — Гърлото. Всичко това е едно цяло, което диша твоята умора, твоите обещания и думи.
Къщата крещи: „Остани. Бъди моята кръв. Подпиши. Викай. Вдигай.“ Ти продължаваш напред, а стените пулсират все по-бързо. В един момент забелязваш: домът няма душа. Той живее само чрез твоите отговори. Щом замръзнеш, спреш да обещаваш, да бягаш, да вдигаш — дишането веднага се забавя. Стените спират да се движат. Тишината става най-шумната част от съня.
Поглеждаш в очите на къщата — и тя мига за първи път. Мига и угасва. Вратата се отваря сама, изпускайки те навън. Отвъд прага въздухът е чист, а нощта мирише на трева. Къщата остава зад теб — тиха, празна, като черупка, в която вече никой не живее.
Ако си разпознала нещо свое в този дом — не се учудвай. Всеки има такъв. Просто при някои вратите са затворени, а при други — широко отворени.