Не си падам по клишетата, но този път ще използвам едно: „Неапол или го заобичаш от пръв поглед, или го намразваш.“ Е, аз определено бях от първите.
Преди да замина, бях чувала от много хора, че Неапол е мръсен и неприветлив град. Бях подготвена за това. Не бях подготвена обаче да се влюбя в него. И то не в някоя конкретна забележителност, а в духа му, в емоцията, в темперамента на хората и в свободата, която този град носи.
Също като в Рим, и тук всяка плочка сякаш пази своя история и свой собствен дух. За първи път се почувствах истински част от улицата – танцувах с непознати, пих лимончело, смях се и се оставих градът да ме води, без планове, без очаквания и без да бързам за никъде.
Как протече нашето пътешествие?
Кацнахме в петък следобед и още първата приятна изненада беше, че летището се намира само на около 20 минути от Централната гара, близо до която бяхме отседнали. Първата ни спирка беше Испанският квартал.
Още с влизането усетих как енергията на хората и култът към Марадона ме притеглиха с невероятна сила. Лицето му е навсякъде – по стенописите, балконите, магазините, флаговете, дори в малки олтари, на които хората оставят цветя и свещи.
Там той не е просто футболист, а светец и символ на града, човекът, който е дал на неаполитанците повод да се гордеят със себе си. Уличките са толкова тесни, че можеш да седнеш да вечеряш, докато покрай теб преминава кола. Клаксоните звучат непрекъснато, но не от нетърпение – просто шофьорите предупреждават, че минават. Всичко е шумно, цветно, живо и пулсира в собствен ритъм.
Опитахме първата си пица – класическата Маринара, а вечерта завършихме с коктейл на емблематичната улица Скапанаполи – сърцето на стария град, изпълнено с магазини, заведения и нощен живот. Името ѝ буквално означава „разцепва Неапол“, защото улицата разделя исторически града на две части.
На следващия ден имахме организирана екскурзия чрез GetYourGuide до Амалфи, Позитано и Соренто. Ако трябва да бъда честна, това не беше най-добрият начин да се видят тези места. Макар транспортът с малък бус да беше удобен, времето във всеки град беше крайно недостатъчно.
В Амалфи разполагахме с около два часа и половина, но честно казано това беше мястото, което най-малко ми хареса. За мен градът е прекалено туристически – пълен с хора, магазини за сувенири и заведения, така че не успях да усетя никаква автентична атмосфера.
Лично аз не бих го посетила отново и ако трябваше да избирам, бих отделила повече време за Позитано или Соренто вместо за Амалфи.
След това имахме само час в Позитано, като екскурзията ни ограничаваше до съвсем малък участък и дори ни препоръчаха да обядваме в конкретен ресторант. Това не ми допадна. Решихме да си вземем сандвич, който чакахме почти 20 минути, а накрая се оказа и най-безвкусният, който съм яла.
Истината е, че Позитано далеч не е толкова малко, колкото изглежда. Ако искате да му се насладите, отделете поне половин ден, за да се разходите спокойно и да слезете до плажа – нещо, за което ние нямахме време.
В Соренто престоят ни беше още по-кратък – около час. Успяхме само да се разходим из центъра и да опитаме прочутото лимоново сорбе, което беше невероятно вкусно... и огромно.
Вечерта отново се върнахме в Неапол. Попаднахме на малък уличен бар, където танцувахме Макарена заедно с местните. Това се превърна в един от онези спонтанни моменти, които остават най-дълго в съзнанието.
Последният ни ден премина без планове и без бързане. Взехме влака до Салерно – много по-спокоен и подреден град. Беше неделя и улиците бяха тихи. Съвсем случайно попаднахме в артистичен квартал с изрисувани фасади, а след това без предварителен план посетихме Градините на Минерва, откъдето се откриваше впечатляваща гледка към града.
Вечерта решихме да разгледаме квартал Vormello – по-елегантната и спокойна част на Неапол. Атмосферата там е съвсем различна, а сградите силно ми напомниха за Рим. На едно площадче с невероятна панорамна гледка към града хапнах любимата си пица – Mortazza – и това беше прекрасният завършек на едно пътешествие, което ми показа колко различни лица може да има един град.
Какво най-много ми хареса?
Без никакво съмнение – самият Неапол. Не заради забележителностите, а заради хората. Те са шумни, темпераментни, усмихнати и живеят на улицата. Танцуват, смеят се, говорят високо и те карат да се чувстваш част от всичко това, дори да си там само за няколко дни. Много ми харесаха и цените. В сравнение с други популярни италиански дестинации Неапол е доста по-достъпен – храната, напитките и транспортът са на съвсем разумни цени, което прави преживяването още по-приятно. Цената на пастата беше 12-15 евро, на пиците 9-13 евро, коктейлите 6-7 евро, а КАФЕТО на летището беше 1,20 евро. Цената на автобуса от летището до гарата е 5 евро, а таксито 20 евро, което автоматично ако сте двама или повече прави таксито опция особено сутрин с ранните полети.
Най-ценното обаче беше атмосферата. Това е град, в който не бързаш да отметнеш поредната забележителност, а просто се оставяш да се изгубиш из уличките, да седнеш на чаша лимончело, да заговориш непознати и да почувстваш ритъма на мястото.
Какво не ми хареса?
Единственото, което бих променила, е организираната екскурзия до Амалфи, Позитано и Соренто. За мен тези три града не трябва да се разглеждат за един ден. Времето беше прекалено малко, всичко се случваше на бързи обороти и вместо да се насладиш на мястото, постоянно гледаш часовника. Ако отида отново, бих пропуснала организираната екскурзия и бих отделила поне един цял ден само на Позитано, за да го разгледам спокойно и без ограничения.
Традиционни ястия за региона /някои от които опитохме/:
Разбира се, няма как да не започна с неаполитанската пица. За разлика от много други места по света, тук тестото е въздушно, с високи, леко загорели краища, а в средата остава толкова тънко и меко, че често се яде сгънато. Именно в Неапол се раждат двете класики – Маргарита с домати, моцарела и босилек и Маринара, която въпреки името си не съдържа морски дарове, а само домати, чесън, риган и зехтин.
Едно от най-типичните домашни ястия е пастата с картофи и пушена провола – кремообразна комбинация, която първоначално звучи необичайно, но след първата хапка разбираш защо неаполитанците толкова я обичат. Това е храна, която носи усещане за уют и домашна кухня.
Неапол е и град на уличната храна. Почти на всяка крачка можеш да си вземеш cuoppo – хартиен конус, пълен с прясно изпържени морски дарове, картофени крокети, тиквички или други малки вкусотии, които се похапват, докато се разхождаш из тесните улички.
Регионът Кампания е известен и с буфалската моцарела – сирене с мек, кремообразен вкус, което няма нищо общо с масово продаваната моцарела. Най-често се сервира с пресни домати, босилек и няколко капки ароматен зехтин в прочутата салата Капрезе.
Любителите на сладкото трудно могат да подминат сфолятелата – сладкиш с множество тънки, хрупкави пластове и ароматен пълнеж от рикота, грис и цитрусови корички. Другият символ на Неапол е бабà – пухкаво тестено сладкишче, напоено с ром, което местните приемат почти като национална гордост.
Имах една малка кулинарна мисия – да опитам прочутите спагети с лимон. След като бях чувала толкова много за тях, си представях как седя някъде на брега с чиния ароматна паста, приготвена с лимоните от Соренто. Оказа се обаче, че въпреки търсенето ни, така и не успяхме да ги открием. Странно е как понякога най-известните местни специалитети се оказват най-трудни за намиране. Може би това е просто още една причина някой ден да се върна отново – защото Неапол и крайбрежието му винаги оставят по нещо неизживяно.
И, разбира се, няма как да си тръгнеш от Кампания, без да опиташ лимончело. Приготвя се от прочутите местни лимони от Соренто и Амалфийското крайбрежие и традиционно се сервира добре охладено след хранене. Признавам си, очаквах нещо свежо и леко, почти като лимонада с алкохол. Вместо това ме посрещна напитка с характер – ароматна, сладка и изненадващо силна. След първата глътка разбрах защо италианците я отпиват бавно, а не я пият на екс. Оказа се, че зад свежия лимонов аромат се крие доста сериозна доза алкохол – и едно от онези малки кулинарни преживявания, които остават в спомените не по-малко от самите гледки.
Тръгнах си с усещането, че не видях всичко. Че останаха още вкусове за опитване, още улички за изгубване, още истории за откриване. И може би точно това е магията на Неапол – никога не ти дава чувството, че си приключил с него.